Коннико, не ми отнемай слънцето,

че трудно бих живял самичък в тъмното.

На теб за нищо няма да е нужно,

то плаши и прогонва таласъмите.

Защо ти е?! То само ще ти пречи.

Та ти не чувстваш даже топлината,

която е живот, любов и вечност.

Поспри се и изслушай ми молбата.

Когато стана сутрин - то ме чака. 

Лицето ми с лъчи погалва, милото. 

Теши ме, ако види ме разплакан

и вдъхва ми с любов кураж и сили.

Дали ще проявиш към мен търпение,

дали ще искаш нещичко в замяна?!

Изгледа ме с нескрито изумление,

че искам на каприза ти отмяна.

А после пъхна слънцето в дисагите,

обърна коня бавно, безразлично.

Уж пратил го е Бог да наставлява,

а демон бил е, зъл и садистичен.

Не ви разбирам вас, небесни твари,

ни смисълът на висшето ви племе.

Защо ще ви е нещо да ни давате,

пък пращате го тоя, да го вземе?!

А аз сега, без слънце що ще правя?!

В безкрайна нощ ли вечно ще живея?!

И всеки час да удрям с меч надеждата,

че слънцето в небето пак ще грее.

Крадецът-конник сля се с хоризонта,

а слънцето погасваше в дисагите.

Изплашен и ограбен, рекох: - "Господи,

нима така решил си, че е правилно?".

Затуй, не се плашете в мрака нощем,

неземен глас край вас ако запее.

Надеждата ми с меча удрям още,

тя пръска кръв, но все реди - "Ще грее!".

автор: Nicky