Белият град беше крепост велика,

център на древна култура и бит,

светла надежда, от камък обвита,

дом на народ работлив и честит.

Как и кога е строен е загадка,

но отдалеч като перла блести.

Погледа смайват с могъща осанка,

гладко полирани бели стени.

Четири кули снага извисяват -

сякаш са четири бели стрели.

Зорки стражари от тях наблюдават

всяко движение в тези земи.

Точно в средата отвек се издига

с приказен блясък небесният храм,

в който се пази свещената книга,

писана с кръв от самия Адам.

Всяко познание тръгва от нея,

всяко изкуство или занаят,

дето добро сред народите сее,

за да направи човека богат.

Често се случвало някой владетел,

в своята алчност съвсем заслепен,

да се опита с война да я вземе

и да изгние, позорно пленен.

Воден от мъдрост и сила военна,

Белият град се прославил навред.

Своите знания щедро споделял.

Тъй продължавал добрия завет.

Знаеше Звярът за светлата книга,

дето не дава на злото да спи,

точно затуй гневно трупаше сила

пред недостъпните бели стени.

По-недостъпни дори от стените

бяха сърцата на хората там.

Вещо блокираше злите магии

с жезъл и вяра отец Киприян.

Точни стрелци от високите кули

сееха гибел с железни стрели

в ордите, сякаш са дървени кукли

или комари и конски мухи.

Даже обстрелът изглеждаше смешен.

Страшните черепи, пълни със смърт,

метри преди да прехвърлят успешно

стръмния зид, се разбиваха с гръм.

Белият град на часа отговори

с огнени топки от слама и лой.

Падащи в гъстия мрак метеори

вадеха систематично от строй

тежките сложни обсадни машини,

с мъка строени от робски ръце.

Ето - и тази атака отмина

без да погуби невинно сърце.

Звярът, обхванат от яд след провала,

в битката хвърли поредния коз -

ято от прилепи с ръст на глигани,

с нокти и зъби  по-остри от нож.

Черният облак без шум се нахвърли

върху бойците в злокобна вълна.

Смучеха кръв отвратителни зурли

от беззащитни човешки гърла.

Само за няколко страшни минути

бързо намериха своята смърт

сто или двеста юнака прочути.

Други хиляда загубиха кръв,

но пренебрегнали лютите рани

в боя се връщаха с ярост и меч,

за да убиват летящи глигани.

И се започна безмилостна сеч.

В същото време в сърцето на храма

дръпна въжета отец Киприян.

С ясния звън на свещена камбана

щурмът на Звяра отново бе спрян.

Грозните прилепи в миг пропищяха,

сякаш ударени с приказен чук,

падаха слепи с огромна уплаха,

зашеметени от силния звук.

Градските воини раздаваха щедро

удари с копие, брадва и меч.

Щом не остана чудовище вредно,

мощно  „Ура" проехтя надалеч.

Спешно, ранените в боя юнаци

бяха свалени от тежкия пост -

да им промият кървящите рани,

в шини да стегнат прекършена кост.

За да не пламне градът от зараза,

всички загинали в страшната сеч

бяха изхвърлени вън през стената,

в огъня - символ на тяхната чест.

Със спорадични безплодни атаки

тежката битка в нощта продължи.

Вече разбираше даже и Мракът -

нямаше лесно града да сломи.