след време

Не ме моли, не искай да се върна,
за Бога, нямаш право на това,
остави ме, забрави ме с годините,
а с мен погреба даже любовта.
Вървях сама под упреците хорски,
вървях със гордо вдигната глава,
съдбата теб отне ми - ти замина,
но любовта ти, с мене беше тя.
И таз любов, тъй пазена с годините,
за мене беше всичко на света,
със нея аз без страх подминах хулите,
мнозина завидяха за това.
След време ти отново се завърна,
протегна в мрака двете си ръце,
погледнах те и с болка се запитах
колко обич сбира се в човешкото сърце?
Протегнах две ръце да те прегърна,
но за беда, ударих в стена -
защо, по дяволите, всичко срина?
Защо без жал погуби любовта?
Прости ми за това, че те обичах,
прости ми, няма смисъл да тъжиш,
тя, любовта, отишла си е с дните,
все пак човешко е да се греши.
Не те виня, повярвай ми, не искам,
обичам теб, но, моля те, върви,
ти беше мойта първа обич
и последна може би...
На времето в забързания ход
отчаяни се лутаме, проклинайки съдбата,
и може би след време в този скапан, тъп живот,
ще се намерим, но дали ще е със нас съдбата?
Ще се намерим, с много обич ще си стиснем длани,
и ще разкажем може би на глас,
ще бъдем двама с теб, но младостта ни
единствена ще липсва между нас.

                   12.01.2005г.