Невиждащ поглед, бял бастун, спокойна крачка, предпазлива... Върви слепец по прашен друм, удавен в мъката горчива. Роди се без очи - съдба - не може слънцето да види, в света му няма светлина, проклет е в мрака да се движи. Край него хора си вървят, забързани го отминават, от тъмния му път странят, на думи само съжаляват. Не каза никой "я поспри, ще бъда твой приятел в мрака, ще виждаш с моите очи..." Но той в душата си го чака с наивна вяра на дете. Все някой може да поиска приятел да го нарече, ръката му добра да стисне. А няма никой. С хладен ум разбра - другар не го очаква...
Върви си сам по прашен друм и зрящите слепци оплаква.
Много ме трогна стихотворението ти!И много силно ме замисли...Наистина трябва да помагаме на тези хора,защото те ще ни помогнат ние пък да се почувстваме истински Човеци!
Супер, точно днес ми се случи една подобна случка. Тъкмо бях тръгнал по обяд да си плащам едни сметки и не щеш ли една възрастна жена ме спира и ме пита къде има телефон. Аз и посочвам един на Булфон точно на пет метра от нея, а тя вика - Не виждам чедо, с операции на очите съм. Едва тогава забелязах че носи големи тъмни очила. Заведох я и даже и дадох фонокартата си понеже нямаше такава. Много беше притеснена за нещо. Е свърза се където трябваше, какво е станало после не знам, но като приключи разговора не можа да улучи и слушалката на телефона да я остави на място. И като си помисля, че в първия момент си мислех да оставя тази безпомощна женица да се оправя понеже съм бързал уж, без да съзнавам колко малко и трябва от мен и колко много може да значи това за нея. Ужас.
п.п. Няма случайни неща
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.