Слепецът
Той е много далече, отвъд
набраздените прашни беззвучия.
Под клепача му думите спят
и се стичат по слънчеви ручеи.
Синевата е с дъх на земя,
приютила два облака в пазва
под зеления смях на дъжда,
който боси нозете му газят.
От дървото със цвят на кафе
плисват капки – последните птици,
та вкусът на узряло небе
да узрее в две слепи зеници.
Да се спъне в крака му денят,
като в камък на пътя търкулнат
и за малко да го заболи
и да спре, миг, преди да се втурне
да направи хвърчило от вятър
и на него да висне обесен.
А слепецът, пребродил земята,
да завие в постеля от есен.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христина Мачикян Всички права запазени
