Слънчев есенен месец III
Виж, слънцето даже отгоре се смее –
явно били сме млади и глупави.
Смях пак в очите ти езерни зрее –
достатъчно дълго се лутахме.
Ти ме намери и аз те намерих –
какво да се правим сега двамата?
Гледаме строго, високомерно.
Как ще ни бъде – два остри камъка?
Толкова горд си, че даже и крайчеца
аз на носа ти едва-едва виждам.
Ако не чувах сърцето, издайното,
да съм ти казала вече – довиждане.
Още издържаш гласа ми язвителен –
чувстваш, навярно, че цяла треперя.
Хайде, кажи ми, мой чакани рицарю,
как да намеря тона най-верен?
Как да ти кажа – без теб бях неистинска,
мъртва бях толкова дълги години!
А днес бъбря, сърцето си стиснала –
колко ли още време ще мине?
Моля те, спри тази предълга лекция –
кой го е грижа за Моцарт и климата?
Няма да чакам, забравена, клета
още петнайсет ужасни години.
Чудо ли стана? Над мене – лицето ти,
светят в очите ти слънчеви зайчета.
Чакай! Забравих за Байрон! Поета!
Писал... поеми... Умирам ли? Майчице!
4.05.2002
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
