Слънчев есенен месец III
Виж, слънцето даже отгоре се смее –
явно били сме млади и глупави.
Смях пак в очите ти езерни зрее –
достатъчно дълго се лутахме.
Ти ме намери и аз те намерих –
какво да се правим сега двамата?
Гледаме строго, високомерно.
Как ще ни бъде – два остри камъка?
Толкова горд си, че даже и крайчеца
аз на носа ти едва-едва виждам.
Ако не чувах сърцето, издайното,
да съм ти казала вече – довиждане.
Още издържаш гласа ми язвителен –
чувстваш, навярно, че цяла треперя.
Хайде, кажи ми, мой чакани рицарю,
как да намеря тона най-верен?
Как да ти кажа – без теб бях неистинска,
мъртва бях толкова дълги години!
А днес бъбря, сърцето си стиснала –
колко ли още време ще мине?
Моля те, спри тази предълга лекция –
кой го е грижа за Моцарт и климата?
Няма да чакам, забравена, клета
още петнайсет ужасни години.
Чудо ли стана? Над мене – лицето ти,
светят в очите ти слънчеви зайчета.
Чакай! Забравих за Байрон! Поета!
Писал... поеми... Умирам ли? Майчице!
4.05.2002
© Мария Димитрова All rights reserved.
