Времето навън е тъй прекрасно,
а аз не мога да изляза.
Прикован съм към леглото тясно,
прикован в тази мрачна стая.
"Няма шанс за него" -
чувах лекарите да го повтарят.
После виждах едно лице бледо
пред стаята да плаче, а при мен да се усмихва.
Разбирах какво ще стане,
все пак животът е такъв,
но щеше ли нещо от мен тук да остане?
Бях обикновен - нито последен, нито пръв.
Помислих си за нещо хубаво,
не искам да умирам с лоша мисъл.
Може би беше глупаво,
но придаде на деня ми смисъл.
Сънувах как тичам, как играя,
бях сред поляна от цветя.

Бях весел, бях в рая,

нямаше я болката и студа.
Не искам да се събуждам и зная,
че бавно отивам към смъртта.