22.05.2007 г., 12:35 ч.

Смъртен 

  Поезия
650 0 0
61_Desi2

Четири години живях в долната земя.
труп бях, с дрехи скъсани и кални.
А очите, погледът ми, бяха нереални…
Минавах и усмивката ми яростно блестеше,
покорявах с нея всеки, който я гледаше!

Един Смъртен пред мен се изправи,
погледна ме в очите, от тогава не ме забравил.
Светът на този Смъртен беше стая
с безброй врати и цветна фасада.

Той даде ми ключ, аз клетва му дадох,
приятелка бях му и всичко за него раздадох.
Във стаите влизах, но само за малко,
да разбера всичко толкова бързо, щеше да е жалко.

С него си приличахме, бяхме тъй различни.
Забавни, сърдити и понякога безразлични…
Всяко настроение на Смъртния понасях,
но загубих сърцето си, сякаш беше песъчинка в пясък.

То стоеше в неговата стая, скрито от погледи чужди,
за да разбере, че аз, трупът, го обичам, думи не бяха нужни.
Разказа ми, че има годеница…
След това за мене плака даже черната вдовица.

От този ден нататък замълчах.
Не чу от мен повече за това, че го обичах.
Някак си усещах, че всичко е лъжа.
Загубих погледа си влюбен, научих как да се държа.

Потайността ми караше го след мен да тича.
И караше ме да вярвам, че даже ме обича!
В тез моменти силно се съмнявах
и тази дързост с кръвта си аз наказвах.

Семейството му ми каза, че един ден ще го видя мой.
Дори най-добрите му приятели казваха, че в живота му няма никой.
Със студенината си той отблъскваше всеки.
Да обича не може, очите му от самота са слепи.

Чудих се как в живота му някой ще има,
когато в сърцето му е постоянна зима.
Част от мен ми казваше да спра и да го виждам да си забраня.
Но исках да му помогна, за някои неща да му напомня

Ами ако фантазирам?
Ако той обича да е сам?
И ако Смъртния не харесва този любовен плам?

Губя си времето в мисли, въпроси, лъжи…
Едва ли някога ще ми каже истини ли са били.
Оставям го с мисълта, че не ме наранява.
Да, Смъртния знае, че труп съм и болката не се застоява.

В думите като стени предпазни
ще стоя докато очите ми не останат празни….
Не знае, че вълшебния ми поглед иска да отнеме
и на негово място да остане разпиляно време.

Не, не искам Смъртния да се чувства виновен,
че може да остави в мен белег вековен.
Той не е виновен, че на някой му пука за него.
Не, няма вина, че ме лъже за другата с него.

Сигурно и той решил е да ме предпази
и затова иска да повярвам за онази.
Дълбоко в себе си, вътре в морето,
сложих сигурната мисъл, че свободно му е сърцето.

Но по стаите търся и сякаш нарочно
искам да намеря нещо за него порочно.
Открих го. Разбрах, че и в мен го има
и общата тайна всяка минута от мене взима.

Не мисля да му разказвам за нея.
Той ще я усети и без аз да успея...
Това беше и неговата тъмна страна,
където там аз бях на Злото муза, съпруга и сестра.

И той беше като вампир излизащ нощем,
от светлината криещ се…
От светлината, от това, хората да не го разобличат
и да научат това, за което всички знаещи мълчат.

Но труповете нямат много време.
Ако го имаха, щяха да са като тебе.
Търпение имах, имам, ще имам.
Надеждата пазя, че още го виждам.

Смъртния се прави, че не знае,
че аз ще си тръгна скоро, изглежда нехае.
Но вътре дълбоко, ако ме обича,
пази тази мисъл и с всички сили я отрича!

Този Смъртен не беше умиращ човек.
Смъртен беше проклятието, продължило сякаш век!



© Ди Бл Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??