Снимки от Истанбул

На едно приятелство!!!


Снимки от Истанбул


* * *
Странно. Заспах в България,
събудих се зад граница.
Земята същата. Красива.
Нивите, като парчета баница,
наредени в равната тава край пътя.
Табелите са същите, като в учебниците по история.
Люлебургас и другите... сливат се пред погледа.
Гореща, автобусна меланхолия...


* * *
Следобед е. Вън двоен пек!
Истанбул!!! Това ли си?
Прегръдки. Поздрави на автогарата.
Поне една цигара, моля ви!
Ето го и пустия пакет.
И пак напред – на път...
Стъклено – метални банки...
Минарета, замислени над облачните ребуси...
От римско време някакви останки...
Коли, таксита, автобуси...
На момиче черните очи....
невинната усмивка...
Светофарът светлините си смени.
Напред и след това завой, без никаква отбивка.
Още метър, срещу жегата протест.


* * *
Най-сетне сянка!!!
Нови хора... обятия... целувки...
„Здравейте!”, „Как сте?” – на английски.
На момиче черните очи
и женската усмивка...
...сегашно просто време, бъдеще...
...продължително по устните следи...
Не говорела английски...
...смеем се и двамата с очи.


* * *
Шумно сред пазарния народ-
балкански, западни езици .
същински истамбулски Вавилон.
Внезапно, всеки звук изстива, като гроб.
Няколко жени във бяло, като птици,
минават черно през тълпата,
с кърваво червени ленти на главите.
Само близката джамия лее тъжния си плач.
- Децата им били убити...
невидим шепне разказвач.


* * *
Чаят им е много вкусен,
лек е срещу палещия зной.
Сложиха на масата кебапа.
Чужд съм, а се чувствам свой.
До мен седи човек и ми разказва:
- Дъщера ми, на улицата посред нощ,
я разстреляха в главата.
Детето ми остана без лице...
...на двадесет и две
...нямаше къде да я целуна...
Сгърчиха се мъжките ръце.
Само болката в очите му заплака...
...................................
Прегърнах го. Така го помня –
на безликата жена бащата.


* * *
В квартала на работници – мраморен разкош.
Чудя се - измама ли...
Но надписите не грешат:
„Да живее трудовият ни народ”-
преводачът ми превежда.
Нашарени стените – сърп и чук;
навсякъде звездите.
Звучи ми като стара кинолента...
Тук мраморът е евтин,
по-евтин е момента на един живот...


* * *
Хазяйката я няма.
Извън града с детето.
Сигурно е при роднини.
Настаниха ни по двама.
Мъжът й нагости ни.
Пушим, а небето се протяга
свойски между минарета.
Заровете като падащи звезди-
играем табла:
бир и ики и уч
едно и две и три...
Смеем се
- Ахмед, недей лъжи!


* * *
През нощта се будих.
Жени сънувах без лица...
Удари три часовник на стената –
попита:
- Защо мълчиш?
- Че какво да ти разкажа!
- Опитай!
Зад гърба ми, на английски,
телевизорът лъжливо се кълнеше в мир.


* * *
Отново момиче със черни очи
и тъжната женска усмивка.
Оправя буйна, червена къдрица.
Седем години лежала
след бърза присъда.
Тлееща, мъничка, ярка свещица...
... с глад да събори затвора решила.
Насила я хранили, бързо и много...
... куца сега и полека залита... не, не унива,
мисли, обаче, от време на време заплита...
Нощем, в съня си, приспива
писъка на изгорели другари в затвора...


* * *
Третата вечер. Потни в колите,
високо пътуваме. Далеч над града,
към звездите се взираме.
Пак плачат джамиите.
Язовирът зад нас
възпява алиите.
Със пръсти делим си захарния памук.
А колко ли теб досега са оплаквали,
момиче със черни очи. Но напук
на язовирната мъка,
отново се смееш, нали!


* * *
Сутрин е.
Бедняшкият квартал. Най-бедният.
Красив е!Тук няма мрамор.
Кацнал като чайка на скалите,
наднича дрипаво във лятното море.
Бедняшкият квартал сърдит е,
като сух бодил на пътя.
Настръхналите вратници, сигурно си спомняте,
бронетранспортьорите и тайната полиция...



Ще харесате ли тези дневници?
Трябва ли? Перверзно е!
Късно е да мразя, но жалея,
че няма ги във сутришните вестници
Иначе, земята същата. Красива.
Нивите като парчета баница,
подредени в равната тава край пътя.
Питам се, къде е скрита човешката ни граница?