Созопол
Вятърът свири
в чадърите
на запустелия плаж.
Девствената люлка
на Харманите
ме унася в пясъчен сън
край морето...
Крясък на гларус
стряска за миг
спокойствието,
а мимолетната му сянка
сочи двете момичета
по монокини,
събиращи оскъдните лъчи
на есенното слънце.
"Иди при тях!
Те скучаят и те очакват -
казват ми чайките. -
Младежите с дебелите ланци
още спят
след игралната нощ,
загубена в казиното."
Коленете на момичетата -
разтворени миди -
са седефено гладки
и мамещи.
"Златното руно
е трудно достижимо!
Не отивай към дълбоки води
с тесни проливи.
Опасно е!" -
скриптят тревожно рачетата
с малките си кастанети
и изчезват под вълните...
Опитвам се да разгадая
езика на творенията ти, Господи
и да се уча на искреност!
А вълните се гневят
и ме приспиват
с ритмичните си въздишки.
Белите пелени на гребените
загръщат брега
и ме докосват
с хладни целувки...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Иван Христов Всички права запазени
