Споделено
Споделено
Сега, когато хоризонтът ми теснее
и като сух и сбръчкан плод се свива,
все още някъде във мен живее
една невръстна палавница мила.
Макар, че от години топката ми гумена
сред паяжини и прах в мазе лежи,
а моята едничка кукла купена
в кашон почива със излющени очи.
Не я люлее никой,не покрива
нозете й картонени да я приспи.
От сухи клечки кукли парцаливи
и простички отдавна не тъкми.
Очички със бои не им рисува.
Не ги разхожда във кутия от обувки
и няма вече кой да ги лекува
с лекарство от водица и с милувки.
Тъгува за бели детето в мен.
Да го посмъмрят, след това да му простят.
Светът с усмивка да го слуша възхитен,
когато волно виковете му ечат.
А в зимни нощи, сред сумрака гъст,
в колибка топла да се скрие под юргана,
когато вън със маминия пръст
върху стъклото чука торбалана.
Сега сребро косите ръси без отсрочка,
болежка хапе левия ми крак
и аз чертая с разноцветни плочки
на куцанката доживотна всеки знак.
Диана Загора
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Диана Кънева Всички права запазени
!
