Спомен
“СПОМЕН”
-------------------------
Ти нямаш време – знам,
сърцето ти на друг сега принадлежи,
а аз останах сам със спомен,
който ти ми подари.
Измъчвам се от мисълта, че ти не си до мен,
че някой друг ще гали тази вечер твоите коси,
дори светът навън изглежда променен,
загубил блясъка на твоите очи.
Далеч си ти и нещо в мен боли
и всеки път при мисълта за теб умира част от моята душа,
аз искам да извикам, но всичко в мен мълчи,
безгласно и безлично, обгърнато от празнота.
Поглеждам снимката ти
и неволно пак се връщам в онзи летен ден,
нали едничък само този спомен ми остана,
когато ти изправи се пред мен,
от слънчеви лъчи обляна.
Но туй е само спомен, парченце красота,
изтръгнато от хищната ръка на времето,
протягам аз ръце, но има само пустота,
на плещите си чувствам бремето на тази самота.
Защото знаеш ли какво е кеят без вълните морски -
парчета от дърво, лишени от живот и красота,
лишени от живителната влага на морето,
изсъхнали и изкривени, забити във напукана земя.
А чувала ли си шума на горските листа,
пищящи като полудяла от любов жена, изгаряща от страст,
лишени от милувката на вятъра, пронизващ се през тях,
те губят свойта красота,
увисвайки безгласни, с безжизнени стебла.
Така и аз, останал сам,
изгубвам всеки ден по късче малко от това, което бях преди,
ти нямаш време - знам,
за мен остава само споменът по миналите дни!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Венцислав Димов Всички права запазени
