Спомен по пълнолуние
СПОМЕН ПО ПЪЛНОЛУНИЕ
На Румяна – виновно
Като арабска лъскава монета
търкаля се над стряхата луната
и не в прозореца ми просто свети,
а свети през очите ми в душата.
Проклето кръглобузо пълнолуние –
държи ме буден, дрямката ми крие
и сякаш тегли лък по тайни струни,
с чакалите в нощта по вълчи вие...
След миг ще падне тумбестото злато
в ръката ми като дукат огромен,
но нещо го държи.
Блести дукатът
и ми навява неочакван спомен.
Веднъж, в добрите стари времена,
по хубав повод – суета човешка! –
аз помня – бях ти подарил една
монета златна, грапава и тежка,
с верижка – да я носиш през деня,
от медалион по-скъпа и по-трайна,
с дантелени арабски писмена,
като неразгадана древна тайна...
Монетата я няма.
В труден час
тя стана звонк и той реши проблема.
Разбирам!
Но не съм забравил аз,
че трябваше подаръка да взема.
Затуй ела!
Над този свят навън
в нощта една монета златна чака
и ме държи до полунощ без сън,
оплетена на ореха в клонака.
На пръсти ще застана.
В мойта длан
огромният дукат ще засияе.
За тебе е!
На тебе ще го дам
във вечер, самодивска като тая.
А ти по всяка улица мини –
луната на гърдите ти да свети.
...
И все пак тя дали ще замени
оная, подарената монета?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Чернев Всички права запазени
