Имаше в село казаци добри,
бяха със много големи бради.
С рубашки облечени сякаш за тур,
препасани с някакъв вървенски шнур.
Дядо Анисим бе с лапа голяма,
такива мъжаги днес вече няма.
Баба Анюта бе с пъстра забрадка,
далеч не приличаше на баба Радка.
Коля и Федя бяха малки момчета,
палави, щури, очите им светят.
Говореха някакъв странен език,
прилича на нашия, но бил по-велик.
Така казваше дядо, а аз го разпитвах.
След няколко месеца с езика им свикнах.
Те имаха лодки и хващаха риба,
чорбата в чувеня не беше по книга,
но беше най-вкусната рибна чорба
която съм ял съвсем на брега.
Днес всичко е сякаш забулено в прах,
няма ги много потомци на тях,
всеки поел е съдбата в ръце
задомил се в града или друго селце.
Но аз в свойте спомени с тях си играя,
за техните обичаи не малко зная.
Там в Татарица, в това малко селце
има и църква със старо сърце.
Има чешма и споменът ме отнася
при моят приятел, винаринът Вася,
който миеше бъчвите вече септември,
за да са сухи, не мухлясало черни.
Ще трябват за вино пак догодина,
сегашното,казва, вече замина...
Такива ти работи и такива неща
си спомням от детството, днеска в града.
Някак далечно във времето бе.
Бил съм на десет, все още дете.
Но топлите спомени все ме завръщат.
Идете и вижте казашките къщи.
Все още ги има и още шептят
за тия години в които играх
и с Коля и с Федя и с Катя и с Вера....
Отдавна бе всичко, а сякаш бе вчера....