Спускане

                                 СПУСКАНЕТО

      Мария не обичаше да закъснява за срещи и обикновено бе точна,
но сега оставаха само петнайсет минути до уговорената среща с ней-
ната приятелка, а тя дори не бе започнала да се приготвя. Този път
нямаше никакво желание да се вижда с нея. Нито да клюкарства, как-
то често се случваше, с часове на чашка кафе.
      След онази нощ във Врачанския балкан, за нея сякаш вече нищо не
бе както обикновено. И макар, че вече добре прозираше причината
за този рязък завой не само в приятелските отношения, а и в начина 
на мислене, тя направи още едно усилие да се успокои, че всичко си е
както преди, и трескаво започна да вади дрехи от гардероба. Сега ня-
маше време да избира и затова бързо нахлузи дънките и облече поло.
В движение сложи червило, в асансьора среши дългите си коси с
пръсти, и изхвръкна навън
     Приятелката й беше точна и вече от десет минути нервно се оглеждаше,
палеше втора цигара, често поглеждаше часовника си и
дори се заканваше наум, че няма да чака повече и минута, но любо-
питството й надделя. И когато Мария най-сетне се появи, Цвети "цъф-
на" в заслепяваща усмивка и почти дружелюбно попита:
    -Какво става, закъсня?
    -Извинявай, нещо се отплеснах и...-смотолеви неубедително Мария
в отговор. Но Цвети поръчаше кола с лед и всъщност не се интерес-
уваше толкова от причината за закъснението.Нетърпелива бе да раз-
бере друго и затова без предисловия изстреля въпроса:
    -Е, хайде похвали се сега как изкара горе?
    -Добре изкарах, разбира се,- някак натъртено отговори тя.-Екстра!-
побърза със заключението и веднага отклони темата в друга посока.-
Ами ти по-добре ми разкажи как беше на рождения ден на Славчо,
ходихте ли?
    -О, да, такъв купон-никак не беше за изпускане-бързо подхвана те-
мата тя.-Ами да ти кажа бяха дошли не по-малко от тридесет човека,
дойдоха и двама нови типа-средно готини.Купона течеше из всички
стаи на апартамента...
    Мария вече не слушаше емоционалните излияния на приятелката си
и мислите й напрегнато и натрапчиво се завъртяха около собствения й
отговор "Добре изкарах, разбира се, екстра!" и тя веднага се апос-
трофира злъчно "Да бе, направо прелест!" Но какво можех да й кажа?
Всъщност нищо интересно няма. Случаят ми е почти класически: две
двойки-женени мъже с неомъжени момичета, в дискретната атмосфе-
ра на вила в балкана, се забавляват...
    Какво да й кажа? Че сме яли, пили и веселили, говорили глупости
до три часа. Че после сме се прибрали по стаите си и пияният ми лю-
бовник "се отчете" набързо и захърка веднага. А аз не знам как така
за първи път се почувствах толкова самотна, колкото не съм била и
когато съм сама. Има ли смисъл да я убеждавам, че понякога студът
може изведнъж да те разтресе толкова отрезвяващо?
    Да й опиша ли слизането с колата надолу към града? Как се чув-
ствах в безвъздушно пространство.Ушите ми заглъхваха, но чувах
ясно сърцето си, то биеше аритмично уморено в такта на някаква
електронна музика и в ритъма на собствените ми мисли :"Никога вече,
ни-ко-га вече, вече ни-ко-га." Парното бързо затопляше купето, а аз
продължавах да треперя. Цялото ми същество изпитваше дискомфор-
та от слизането надолу, защото усещах спускането в двуякия му сми-
съл. И не от Врачанския балкан и сега е започнало това спускане. По-
лека - лека съм правила крачка по крачка  компромиси - плахо и нере-
шително, но неотстъпно надолу. И как чак сега го забелязвам-в дъно-
то ли се ударих толкова болезнено...Или още продължава спускането?
Какво ли ще намеря в дъното на коридора-въглища или съкровище?
В каква мина съм тръгнала да се спускам и какво ще придобия-злат-
ната мина на познанието или само черния опит...
    Изглежда вече съм "богата" и с двете.
    Мария "се върна" отново на масата при Цвети, погледна я усмихна-
то и я прекъсна нетактично точно на най-интересното място:
    - Извинявай, не се чувствам добре. Ще си тръгвам. Чао!
     И преди Цвети да успее да отговори нещо, тя вече беше навън. По
пътя за вкъщи тя наистина се почувства по-бодро. Съжали само че не
й каза най-удивителното: Понякога на човек му е достатъчно да се из-
качи на едва хиляда метра надморска височина и в непрогледната мъ-
гла на някое утро да може да види отвисоко колко всъщност е ниско
и пак да поеме нагоре.