С р е щ а

Дали да се срамувам от сълзите?

Защото те са истински сълзи.

Защото те са миналото. Дните,

в които някъде живееш ти.

Нейде там и любовта остана.

Забравена от тебе и от мен.

Дали не беше приказна измама

разделяща ни бавно ден след ден?

Дали не бе обречена награда

за две наивни, влюбени сърца?

Бях млад. Ти също беше много млада.

Един без друг не можещи деца!

А после? После всичко се обърка

и всеки своя собствен път пое.

Нарочно ли съдбата се набърка?

Дотук ли всичко трябваше да спре?

Изминаха се толкова години.

Омъжена си. Женен съм и аз.

Бързо, като в хубав сън премина

онова, което беше в нас.

Никак ти не си се променила.

Както си те помня - ти си ти.

Но в очите спомена си скрила.

Виждам го, защото ти личи!

Аз не зная! Може би не мога

онзи миг до днес да преболя!

Ала няма вече този огън,

който някога при теб ме спря.

Радвам се на срещата случайна!

Мъничко поне да съживи

ако може малката ни тайна

от прекрасните, младежки дни!

Късно е сега да ми прощаваш!

Късно е и аз да ти простя!

Късно е любов да ми даряваш!

Нека туй поне да си спестя!

Е, кафето вече ще изстине.

Уж е сладко, а пък ми горчи.

Срещата ни също ще отмине

както миналото, може би?

Сбогом! Тръгвам. Моля те, не искам

пак очите ти да са в сълзи!

Ще остана, само да поискаш!

Но и двамата ще ни боли!