Есен е. Заплиска дъжд. 

Вятър духна изведнъж

и листата от шубрака

на купчѝнки се събраха.

Там, в горичката позната,

по пътечка от позлата,

Баба Костенурка клета

с къщичка на гръб си крета.

Стара е. Едва, едва...

мести болните крака.

Търси място да открие,

та на топло да се скрие.

Както тежко си ситнеше

мисли старчески броеше,

а очите уморени

сълзи сбираха смирени.

Изведнъж, от храст бодлив,

скочи Зайко милозлив.

Костенурката погледна

и подаде лапка предна.

"Хайде, бабо, с мен ела

в къщи ще те заведа.

Гостенка ми ти бъди

в зимните студени дни.

А пък ти за мен в отплата

приказчици на децата

ще разказваш от душа,

да познаят мъдростта."

Зайко думите редеше,

а сърцето му искреше.

Костенурката разбра,

срещнала бе... Доброта.