от Добрин Петров

Ти тръгни през полето, човече,

не поглеждай назад, ще боли,

уви, аз съм вече обречена,

покривът неимоверно тежи.

Стените напукани, комин полусрутен,

вятър през мен да минава усещам,

лехите с цветя са отдавна погубени,

за мен вече няма надежда...

Да чуя по плочника аз не дочаках

детски крачета да припкат,

за техните викове тъй зажадняла бях,

но никой не идва, от тихо по-тихо е.

Глава не обръщай, тръгни,

не ми трябва на мен опелò,

но спомен дълбоко в сърцето пази,

за мен, старата къща на село...