Слънцето изгря вече,
ставам и кафето слагам.
А една мисъл, като потече..
и на листа я полагам.
Искам да бъде стихче
В което да няма тревоги.
Да не бъде като притча
С поучителни истории.
Оф, нека да забравим
за тъги и неволи!
И душите си оставим
да полудуват”голи”
Пък докъдето стигнем,
нека не мислим за края.
Като вулкани да изригнем,
после да му търсим колая.
Да усетим как слънцето грее,
как потрепват нежно листата.
Да чуем как Ние се смеем
Да сме безгрижни като децата.
Изпих си кафето.....
Разсъних се вече....
Освободих си сърцето...
Твои ред е Човече!
© Людмила Нилсън Всички права запазени