Странник си ти...
по бреговете замислен вървиш...
очите събират сълзите на прилива...
вечността се разбива в брега...
Погледни ме... Аз мога да те разбера.
Светът се разпада... лишен е от смисъл.
Прах сълзите събират, търсещи свят...
чист... недокоснат от дневна тъга...
Една врата те чака... от пясък издигната.
Лъчите следват стъпките ти последни...
Повдигни глава... желая те с усмивка...
Ключът отдавна вехне във Душата... Вечен
на вечността си ти обречен...
Не свеждай очи... а вратата потърси...
очакваща те на брега съдбовен...
Прекрачи я и бъди от днес свободен...
да танцуваш сред лилавите вълни...
океана да разтвориш с мисълта...
отвъд бреговете да пристъпиш...
да отминеш с усмивка Смъртта...
и в себе си... да пристъпиш...
Разпада се всичко...
Сълзата е вечна. Нека поема я с устни
и разкъсам кръга порочен на страха...
подвел душата по пътища лъжовни...
... от днес хоризонта
ще бъде твоя Съдба...
© Пламен Йовчев Всички права запазени
Усетих полъх на две сродни души.....обляни в самота.......притеглени от гравитацията да следват своят космически дух,ненамиращ опора върху плещите на този земен свят