Стърнище
СТЪРНИЩЕ
Ще бликне есента - като жарава разпиляна
на рой изгасващи зрънца от духналия вятър.
Обезглавените стъбла ще лягат в изорани
от тежък плуг бразди. И нощите над тях ще падат.
Щом всичко има си предел, навярно синевата -
и тя излиза в отпуск през сезона на мъглите.
И облаци - като овце, изпълнили мерата -
задълго без надзор в небесните поля се скитат.
Ала сега - на границата между два сезона -
когато сокът се завръща в корените слепи
и брястът помъдрял потръпва уморено с клони,
преди да духне вятър - голото поле те сепва.
И влагата, напирала в очите на детето,
отново си пробива път - да се излее скришом:
докато гледаш враните, пристъпващи в полето
и в тях - предвестници на стъпки изкълвани виждаш.
Така е близо, ала още по-неясно всичко,
което тук по сламата на дните се разхожда,
че вместо да зовеш поименно нещата,
сричаш детайли от пейзажа с азбуката невъзможна.
Защо да преминаваш границата дето идва
назад от вековете и далече в тях отива.
Достатъчно е, че си тук и можеш, и можеш без обида
с пресъхнала уста от въздуха й да отпиваш.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Любен Стефанов Всички права запазени
