Здрачът лукаво примамва
последните топли лъчи,
странен отблясък припламва
във нечии тъжни очи.
Черният облак в небето,
от буйния вятър довян,
хвърля сянка в сърцето,
тъжащо по нявгашен блян.
Дъждовните капки приличат
на едри, горчиви сълзи -
по тъжно лице те се стичат,
оставяйки влажни следи.
Стъпки далечни заглъхват
по мокрия градски паваж
и вятърът само полъхва
над пустия нощен пейзаж.
Тъне във своята дрямка
ограда, покрита с ръжда -
към нея самотната Сянка
запъти се бавно в дъжда.
В градината сякаш живее
скъпият спомен все още,
за него сърцето копнее
и Сянката идва тук нощем.
Помни уханните рози, 
припомня си думи омайни
и нежните ласки на онзи,
с когото се срещаха тайно.
Отново с надежда тя чака,
дано този път се яви;
очите си вече изплака,
а него го няма, уви. 
За Сянката няма покой
и няма да спре да тъжи,
отдавна разбрала е - той 
мъртъв в земята лежи.
Към морския бряг устремена,
затича се с мисъл една:
вече напълно решена,
че няма да срещне деня.
Тази нощ тя за последно
със свойта любов се прости
и после изчезна безследно
в зелените хладни вълни!