Сянка
С тъжни стъпки
аз ще тръгна бавно.
Подир твойта сянка,
ще тръгна рано –
още по роса.
Навън ще бъде пролет,
ще ухаят розите през май,
ще е необятно
и синьо туй небе,
а аз ще вървя
и ще търся –
твоето лице.
Ще дойде знойно лято,
в дебрите прохладни на горите
отдих ще потърси
всяко птиче.
В този пек
и юлска жега
ще се полюшват златните жита;
а аз ще вървя
и ще търся –
твоите ръце.
След лятото ще дойде есента.
Ще ми навява
единствено печал,
ще ме кара да си спомням
отминалата красота;
ще пожълтеят
и ще станат тъжни
листата на дърветата,
ще натежат като горчива,
пареща сълза;
ще ме шиба вятърът в лицето,
дъжд ще плиска
на студени струи,
а аз ще вървя –
през поля и долини,
и все ще търся –
твоите очи.
Ще отмине есента
и зима бяла ще настъпи,
земята от студ ще се скове.
Всичко пак ще бъде
най-красиво
за влюбените по света,
а в моето сърце
тя само мраз и лед ще донесе.
Но тези бели снежни бури
няма да ме спрат
във моя път към теб;
ще вървя,
ще те търся аз навред.
Така годините ще отминават,
неусетно, пусто,
без радост и надежд.
Ще посребреят моите коси
и бръчки ще покрият моето лице;
а аз ще продължавам да вървя,
да търся теб –
голямата любов,
красивите мечти
на моите младежки дни.
Походката ми ще се измени,
ще стане по-сигурна и бърза,
ще се превърне в нервно ходене,
докато незабелязано
премине в бяг.
Ще се страхувам,
че ще си отида,
преди да съм успяла
отново да те видя.
А твоето присъствие,
макар неосезаемо,
останало далеч назад –
до края,
като сянка
над мене ще тежи!
© Даниела Петракиева Всички права запазени