Сянката на щастието
Като таралеж пъпли над пътя въздухът топъл и безметежен. Напомнящ на локви след дъжд пороен. И оглеждайки се в „шарената локва”, сянката пое по пътя на щастието. Последва своя собственик мълчаливо и тихо. Където беше той, там бе и тя. Мълчалива, безименна и бездушна. Повтаряше всички движения, без да се страхува, че ще сгреши при някое от тях. Ръцете ù ръкомахаха, краката крачеха смело и сигурно по пътя. Нагоре-надолу, на ляво - на дясно. Така до малко преди залез. Огледа се тя и се учуди колко по-дълга е станала от нейния собственик. Изведнъж застина. Ръцете ù леко се повдигнаха към очите, сякаш искаше да погледа последния залез. Щастие бе за нея, да види какво може да сътвори Майката природа в края на последния ù ден. Стоеше така и не помръдваше. „Какво ли си мисли моят неотлъчен приятел?”, попита се тя. И разбра. Щастието не винаги може да е в чудния залез, но винаги може в залеза на своя живот да видиш онова, което винаги ще дава живот на други сенки, почти завинаги.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пламен Огнян Всички права запазени
