Съботен маратон

Следобедът на Съботите!

Теренът – слънчев, за разходка.

Булевардът – старт.

Ръката на Сина ми ме повлича:

-Татко, хайде да потичаме!

-Не мога.

-Не се опъвай, не си толкоз стар.

-Добре де, да потичаме.

Синът ме дърпа яростно, а Аз

набирам скорост и кураж

от Себе си да се откъсна.

-За мен не е ли смешно-късно,

пак размислям.

-Татко, с приказки не ме залисвай!

-Потеглям, ето... Само за минутка

почакай ме; ще доведа Момчето,

което бил съм Аз – да потърчите двете;

тук нейде обикаля.

Извръща се. И правя мълком своето Салтомортале.

И както падам, възсядам дувар от лишеи.

Уплашен, конят каменен под Мене,

с ритник ме сваля долу; от вълнение

потулвам дишането, пробвам крак

сякаш в друга някоя Галактика.

И Аз се озовавам сред обрастък

бъзляни и коприва – изподраскан.

Възправям се на копие от вейка,

Завоевател, който в миг офейква

от жълт дъждовник, но попада в плен

на шипков нокът.

Дърпа ме така, че

не мога сам да се откача.

Не викам – да не чуе смокът –

стопанинът на Ореха.

-С кого говориш, Татко?

Със глас и със ръка Синът ме дърпа.

Опомням се; той още се озърта.

-Не ме ли виждаш? Ей ме.

-А момчето?

-Оставих си го. Там му е добре.

По-скоро казвай накъде да тръгваме.

-Направо и напред!

И бият му крачетата, и двете;

премазват с удари банкета.

Вратлето из палтото зимно –

подхвръкнала е перушина.

Аз се запъхтявам. Мечта за спирка.

Синът ме взима на буксир.

В очите ми видение спасително:

със свойте стъклописи, грейнала –

Сладкарницата ни семейна.

-Да се отбием, отдавна не сме се черпили.

-Омръзнаха ми пастите, не искам.

И не разхлабва свойто ръкостискане.

-Да влезнеме все пак – Аз го подразвам, -

за мен четирдесет стотинки бяха празник.

-Татко, ти все назад се връщаш.

-Имаш право. Не остарява в нас Преминатото.

По челото ми плаче пот,

за по-нататък, опитвам нова тактика:

не тичам, а вървя със едри крачки.

-Татко, нечестността наказва се;

ти сам го казваш.

Във всичко Синът ме коригира.

Най-подир: чудесната спирачка детска – Киното.

-Да спреме, да позяпаме,

афишите са интересни.

-За възрастни са всички филми днеска –

ми заявява.

Не възразявам.

Знам какво ми предстои.

И Аз Неделно детско кино предпочитам.

Търчим като преди финал.

И градски автобус внезапно ни задминава.

-Татко, така намръщен си,

но позасмей се, Татко!

Щом тъй се умори, - тогава

да дотичаме със рейса.

И безусловно Аз се съгласявам.