(В незнаен ден, в незнаен час 2)
На Кр.Н.

С човек раздели ме животът.

Не съдбата! Излъгах!

Стори го една личност,

за себе си само мисли която,

защото в живота е нищо!

Отне ми възможността нея да виждам,

да си говорим понякога и се смеем.

На нас, мисля, онази завиди,

а иначе, какъв лицемер е!

С кого бе решила да го извърши

днес не ме интересува!

На този свят както желае

всеки нека да си добрува.

Но в живота всичко се връща,

реших да напомня аз, 

добро ненаказано няма

и за злото го вярвам в тоз’ час!

Когато останахме двама,

обърна се към мен и попита:

- Вили, даваш ли прошка голяма

съвестта ми да е честита?

Отвърнах й с думи само,

които бе чувала дотогава,

да изрека вместо словата,

заслужени от постъпка такава.

Помислете, хора, та нали

ако сама може да си прости–

защо и от мен да го иска

и мойто място къде е?

Така може да си живее!

Ако да го стори сама не желае,

защото добре тя разбира каква е

не бих го направил и аз,

в последния си дори час –

Бог не е никой от нас!

Не се кълна в него или в съдбата

там на небето или тук – на Земята!

Но вярвам – на обич, ако попречиш,

Ти не би стигнал в живота далече –

от друг на това ще бъдеш обречен!

Нали животът ни връща

в незнаен ден, в незнаен час.

Добро ненаказано няма.

И за злото го вярвам аз!