СЪДБА
(В незнаен ден, в незнаен час 2)
На Кр.Н.
С човек раздели ме животът.
Не съдбата! Излъгах!
Стори го една личност,
за себе си само мисли която,
защото в живота е нищо!
Отне ми възможността нея да виждам,
да си говорим понякога и се смеем.
На нас, мисля, онази завиди,
а иначе, какъв лицемер е!
С кого бе решила да го извърши
днес не ме интересува!
На този свят както желае
всеки нека да си добрува.
Но в живота всичко се връща,
реших да напомня аз,
добро ненаказано няма
и за злото го вярвам в тоз’ час!
Когато останахме двама,
обърна се към мен и попита:
- Вили, даваш ли прошка голяма
съвестта ми да е честита?
Отвърнах й с думи само,
които бе чувала дотогава,
да изрека вместо словата,
заслужени от постъпка такава.
Помислете, хора, та нали
ако сама може да си прости–
защо и от мен да го иска
и мойто място къде е?
Така може да си живее!
Ако да го стори сама не желае,
защото добре тя разбира каква е
не бих го направил и аз,
в последния си дори час –
Бог не е никой от нас!
Не се кълна в него или в съдбата
там на небето или тук – на Земята!
Но вярвам – на обич, ако попречиш,
Ти не би стигнал в живота далече –
от друг на това ще бъдеш обречен!
Нали животът ни връща
в незнаен ден, в незнаен час.
Добро ненаказано няма.
И за злото го вярвам аз!
© Вили Тодоров All rights reserved.
