Съдбата
Съдбата
Бях се изгубила. Вървях без посока
като тихите луди. Ненормално е, знам.
Бях гладна и жадна. А не можех да ям.
И съвсем неочаквано със съдбата се сблъсках.
Стана толкова бързо. Кратък миг, само.
Беше кацнала на твоето рамо.
"Къде си тръгнала? Стига се скита.
Съвземи се! Аз ти нося храната."
И ми напълни душата.
И в шепите на ръцете ти,
от живота очукани,
потопи устните ми напукани.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мари Елен- Даниела Стамова Всички права запазени
