Сълзите на човека
Сълзите на човека
Тези редове са една история,
Не моята - тя не си струва да се чете,
Това е историята на света,
На земята и хората, който живяха там.
Имало едно време...
нали така започва всяка история
Имало е свят - красив, зелен; още млад.
Едва отворил очи и огледал се наоколо -
Слънце, топлина, животът бил навсякъде.
И тогава се появил човекът...
Историята се променила.
Бавно, но славно той променил света.
Дърветата станали сгради, животните - роботи.
Векове минавали... светът вече не бил същия
Променил се и човека.
Развил се до такава степен,
че нямало какво повече да прави.
Програми, компютри, ИИ, роботи -
Те всичко вършили и за него нищо не остана.
Забравил минало, забравил себе си
В него дори за мечти нямаше място.
И един ден човекът отвори очи...
Осъзна какво бе сторил и проплака.
Нямаше го вече синьото небе и зелените гори,
Нямаше я песента на славея,
заменена бе от ропота на мотори.
И плака човека, плака са живота,
За планетата, за земята и небето,
Плака за себе си, защото бе сторил всичко това.
Плака за миналото и за бъдещето
Защото може би един ден и него няма да го има,
Заменен от собственото си творение.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Диляна Неделчева Всички права запазени
