Сън

С песен нощта ме приспива,

звездни рояци на небето жужат,

улици в тишина отпочиват,

постеля от лунни лъчи завива градът.

Сънят ми трепкаво очаква,

на възглавница от цветни мечти,

нетърпелив себе си да покаже,

по-пленителен, по-магичен от преди.

Затварям натежали клепачи,

ала сякаш нещо пред мене блещука.

Любопитството не ще чака,

поглеждам и съзирам жарка светулка.

Кани ме тя в приказния си свят -

земя на чудеса и приключения,

да отпия от лъчистата му красота,

зрънца въображение да посея.

Повежда ме по пътека незнайна,

преливаща от свежа красота,

обитавана от чудновати твари,

невиждани нивга до сега.

Приказни феи се реят на крехки крила,

рисуват с тях роса на тревата.

От поляни, осеяни с живи цветя,

събират бои и издигат дъгата.

Алени птици небето порят,

слънцето златно милват с пера,

от облаците с човки парченца откъсват,

оформят от тях меки гнезда.

Върхове от сметанов сняг

бавно топят се над долината,

откъснати с прозявка камъчета

отъркулват по склона, чак до гората.

На брега на виолетовото море,

сирени, обсипани с брилянти,

райски гласове извисяват,

приканват към скалите моряци.

Сякаш нещо връща ме назад,

светулката започва да бледнее.

Едно примигване ни раздели -

нима сън бе прекараното време?

В реки от свила аз потъвам,

отпивам глътка светлина,

суетата в тях отмивам,

изплувам по-чиста от сълза.

В прегръдките му се прераждам

и всяка нощ е той във мен.

С поетична сила ме зарежда,

сънят запомнен, от душата уловен.