Сънни кошмари

Отнася мъничкото мрака

в своята студена паст.

Отлита топлото от века

в твоята жестока мъст.

Краят на безкрайното

довежда

      сключени ръце,

         затворени очи...

Топлото и суетата

раждат се и мрат;

трудното и малкото

- отдавна чакат теб.

Сякаш чакат, а така ли е?

Дали?

Просто имат те както

мракът във себе си тъма,

както тъмното във себе си

смъртта.

Раждат и умират,

живеят

свършека на дните...

Аз до нея,

         тя до край

- просто мъничкото топлина

    е винаги на път.

Но сякаш не към теб,

         към студ и мрак!

Нима ще има нова вяра,

нов копнеж?

Да вярвам ли, копнея

или просто си остана

бездихан, смирен.

Има ли я твоята любима

мрак,

       -топъл,

                   светъл

                          и неутомим?

На мрака във зората

и на утрото в лъчите

- чудни цъфнали дървета,

- вяли, есенни, изпити

                листи!

Аз не бях ли малък

в чудно сините води,

приятно във прохладата

погален,

а останах пак умислен

сам,

в светла нощ

под купол черен-снежнобял,

в звездни нишки – разпилян,

в чудни сенки – озарен.

И безкръвен бледи блян

- люлееше провлечено и жално

в чуден блус

две тела;

и безчувствен за света голям,

в чудни багри

две очи;

и отпил от амбрата на боговете

в чуден блус

две ръце...

Но пак погалва огън лесовете

и отдавна веч не светят

тела,

         очи,

                   ръцете...

Всичко си остана някога

в безвреме,

днес се веселят и боговете!

Лъчезарна и красива

зряла гръд,

устни алени,

бездиханна и ефирна

в погледа на миговете

-  пак унасяш ме, богиньо,

на древното и тайнственото

лято,

на твоите щастливи жестове

и бягащи заблуди.

Хвърляща жарава

        - в лед загрята,

да нанижеш в иглено-кристален

         блян

лятото, морето, бриза уморен -

от близост и лъчи пленен.

Зашумяха като приказни треви

косите,

полъх сладък и уханен

пак погали ме;

и искрите студено-сини

-  мънички кристали от опал

боднаха закачливо

моето, с приятен плах копнеж,

-  отрупаното тяло...

... Устремени към света

така необясним и чист.

                    *

Зарядът чист във капсула оловен

скрива мъст и сила;

Зарядът във ракета

като устрема към теб е

-   злостно мил

и малко май – усмихнат.

В съединението на половините

таи се взрив

-  червен,

-   виолетов

пламък, трясък, дим.

Взрив!

         Ядро-ракета!

Допират топлите, горящи

пръсти

теб и твоите гърди,

плъзва щастието свойте пипала

 жестоки

- взима всичко...

Устремът бе чист,

         но окървавени устни...

Тялото с китарен звън

отрони сетни звуци,

но след туй отпуснато отпрати

капсула на щастието

                   във земята...

Взрив!

         Ядро-ракета!

               *

Случва се и да убиеш

в теб и нея,

       и да убиваш,

            да убиват.

На смърт изправен капсулът лежи,

на смърт отиваш ти.

Затвор! Верига. Къс небе

         и ешафоди!

Смъртник и палач.

Площадът е препълнен.

         Бият барабани.

Стенат старите, прогнили

и кафяви,

украсени със въже

         греди.

Долу светлината,

може да е мрак,

но не смъртта!

Искам своята ракета,

искам щастие

          на близостта,

безверието

         на необходимостта!

Да?!

Не, не,  въже!

         Запалват клади.

Ах, горя!

Ракета и взрива.

Не ти остава нищо

-  капсула взривявяш и

с целта се примиряваш...

Бавно гасне мрак!...

               *

Остава твоя спомен

- устните ти

        жадни

            и горчиви,

сълзи и нелепи мисли

сполетели те унили.

Целувката ти, мили!

Ела!

Ти бе моя,

твоите устни, ти!

Мила...

Още ме гори

товарът на ръцете,

         кървавите устни,

близостта

-  безмилостна и страшна,

сам когато я взривиш.

Топлината на телата

и умората на дните

-  пръстена на ветровете...

                    *

От камък   

         от скала

                   от твърд

    - парче верига,

спомен за отминалата скръб.

Чест за огън и спасение,

    - пръстенът на боговете.

Залог за огъня и мъката,

и жалбата ти,

и целувката ми,

и взрива...

Пръстен – свързващ,

и ужасно лъскав,

параден, сам

и неповторим.

В чест и за безчестие,

за добро и несъответствие

една ръка,

         едно бездихано тяло

- пръстенът

на топлината и увехналите

листи

в есенния ден на звездните

                                   копнежи

и взрива на световете!

                   *

Приказка за веди.

В ден голям,

         в ден безкраен

като мрак,

в ден, когато

     идваш ти към мен...

Там, когато ме изпълваш

и изплъзва ти се топлото,

и капсула на щастието...

Мефистофел, веди и жасмин.

Някога добродушно чисти,

някога безлично пълни,

някога безкрайно твърди

ще изпълним

в памет на мрака

завета на ведите нощни:

 “Скалата за теб,

халката от верига – моя.”

Пръстенът на моята съдба

и твоите богове

-  си разделим!

В деня, когато се взриви

и ракетно-огненото

щастие

   си разделим...

Съвестно и безпощадно

         се измерим с поглед

и се разделим...

Когато вече спи убитото

във нас

и сами изпепелени и далечни

се слеем с него...

Просто имаме както

мракът в себе си – тъма...

05.01.84