Сънувах...
Пустинно тиха топла самота,
от пясъчните бури полужива,
угасваше в ума ми мисълта,
че вечерта ще дойде по-красива.
Като миражна глътка от оазиса,
влях се диво-жадна и копнежна
и напоих с измамност залеза,
а той дойде с усмивка нежна.
Представях си това,но бях море
и бавно се оттегляше водата,
пълзеше плахо-сякаш бе дете
и изведнъж наддигна се далечината.
Душата ми се сви сиротна,
в стихията на морска суета,
тя бе вълна цунамна-допотопна...
и се събудих-срещнах сутринта.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Елица Стоянова Всички права запазени
