Пролог:
Понякога, когато човек е тъжен, той твори...Той yвековечава миговете на пареща тъга, превръща ги в красиви спомени не за причината на своята тъга, а за следствието от нея. Дори след години, когато погледне пожълтелия лист, той усеща как миниатюрните мравки на спомена и гъделичкащите бубулечки на реалността започват да се разхождат по гърба му...Тръпката, която може да бъде изпитана в следствие на едно единствено нещо - материализирането на чувства в думи...Понякога и те не стигат...Понякога са предостатъчни...
Сънувах, че съм се събудил,
Че съм стиснал здраво твоята ръка,
Сънувах, че съм те изгубил -
Сънувах пак реалността.
В съня ми няма нищо странно,
Нима не ме приспа сама?
Нима не сбъдна със една усмивка...
...едничка...моята мечта...
Сънувах, че вървиш до мене,
Сънувах, че вървя пак сам, ...