Сънят на мъртвите души...
Студено е! И голо, безпощадно...
Черните облаци пепел се сливат с нощта.
Луната безмълвна ги гледа... Фатално.
Безсилна е топлата, жива душа...
Енергия! Черно! Чертае земята!
Гради хоризонти невидими!
Няма въздух, обсебена, тлее змията,
по останките голи и хрисими...
В момент на слабост мрака се отдръпва,
небето диша! Ядосано, гневно! Руши!
Всяко живо, пълзящо творение мърда,
бяга от зверските, мъртви души...
***
Старецът, мъчен, стои на балкона,
вятър разрошва сребриста коса.
Кибритена клечка е бяла икона...
Спасение вярно, струи топлина.
Дошло е времето и живият да си замине,
да стане част от мъртвите души...
Обречен своето тегло завинаги да има,
той смирено затваря воднисти очи...
По пътя на живота веч е минал!
От нищото примамливо усмихва му се Дездемона...
Още толкова път той ще трябва да мине,
пак със свойта кибритена клечка-икона!
***
И всяка нощ душите се увеличават!
... Когато слънцето отново се сниши...
А чувствата... те се до болка стопяват,
поглъщат ги ненаситните, алчни души!
И мъртви, те скитат, обсебени...
Не намират покой на света...
Тихо! Тихо! Макар да са вечно осъдени...
Тихо! Тихо! Не убиват, когато заспят!!!
...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йоанна Маринова Всички права запазени
Не е обвинение ами си е жива похвала. 
