Сънят на мъртвите души...
Студено е! И голо, безпощадно...
Черните облаци пепел се сливат с нощта.
Луната безмълвна ги гледа... Фатално.
Безсилна е топлата, жива душа...
Енергия! Черно! Чертае земята!
Гради хоризонти невидими!
Няма въздух, обсебена, тлее змията,
по останките голи и хрисими...
В момент на слабост мрака се отдръпва,
небето диша! Ядосано, гневно! Руши!
Всяко живо, пълзящо творение мърда,
бяга от зверските, мъртви души...
***
Старецът, мъчен, стои на балкона,
вятър разрошва сребриста коса.
Кибритена клечка е бяла икона...
Спасение вярно, струи топлина.
Дошло е времето и живият да си замине,
да стане част от мъртвите души...
Обречен своето тегло завинаги да има,
той смирено затваря воднисти очи...
По пътя на живота веч е минал!
От нищото примамливо усмихва му се Дездемона...
Още толкова път той ще трябва да мине,
пак със свойта кибритена клечка-икона!
***
И всяка нощ душите се увеличават!
... Когато слънцето отново се сниши...
А чувствата... те се до болка стопяват,
поглъщат ги ненаситните, алчни души!
И мъртви, те скитат, обсебени...
Не намират покой на света...
Тихо! Тихо! Макар да са вечно осъдени...
Тихо! Тихо! Не убиват, когато заспят!!!
...
© Йоанна Маринова All rights reserved.
Не е обвинение ами си е жива похвала. 
