Няколко пъти съм попадала

в ситуации необичайни.

Но никога не съм сломявала глава.

Падах, ставах и продължавах.

Премълчавах болката от обида,

страха от самотата и чувството на горчивина.

Всеки път намирах сили да опитам пак,

да опитам пак макар и на инат.

Всяка моя стъпка напред беше

като скъсано по средата въже.

Страдах много през този живот необикновен,

но не се сърдя за този урок студен.

Времето не реши да ме отмине,

остана с мен макар и отдалеч.

Но ето дойде онзи странен момент,

в който никой и нищо не може да те защити

от онази изгаряща  без думи тъга,

решила да ти отнеме всичко без капка жал.

Усещаш как светът изчезва от твоите очи

и ти оставаш някъде в далечината сам.

Безсилието те кара да полудееш,

луташ се и въртиш в омагьосания кръг.

Не намираш начин да се събудиш от кошмара,

със сетни сили се бориш за свобода.

Дойде денят накрая и при мен,

в който се доказа, че и аз имам сърце за малко обич.

Сърце, което обичаше без задръжки и лъжи,

а бе измамено и наранено без да разбере.

Сърце, което даваше всеки ритъм за любовта

и не питаше дори защо.

Сърце, което умееше да чака и да не се предава,

жадувайки за тази топлина.

Сърце, което  нараниха дълбоко,

само защото искаше любов.

Сърце, което без любов умира...