Сърцето ми плаче
Отново сърцето ми плаче,
а очите от мъка мижат.
Отново душата ми стене, крещи,
а устните ми сякаш са занемели.
Сълзи напират от очите тъжни
за пореден път да потекат,
Но клепачи дресирано мижат
и устрема им възпрат.
Отново с разбито сърце в същата квадратура седя,
мъча се живота и грешките си на глас да обясня,
но само шепот тих от мен се изля,
като ламя, изпила поредната чаша вода.
Тих, на кълбо превит и нейде в ъгъл мрачен скрит,
седи там моят живот, от мъка и страдание пропит,
Мислех си, че вече с него станали сме квит,
но пак в резултата той поведе, за победа навит.
Едва отронва се сълза от очите уморени,
дето гледали са как посипват с пръст близки,
приятели, мечти и всички копнежи за бъдни дни,
в два квадрата тишина, както някой нявга изпя.
Път по грубото лице сълзата си проправи,
диря огнена след себе си да тлеи остави.
Вик измъчен стаята мигом огласи,
сякаш присвиха се от уплах всички стени.
За тридесет години път пропилян,
за миг живот на парчета разпилян,
опити поредни за зрънце нежност и любов,
мечти за ласки топли в лятна нощ,
а самота, режеща сърцето ми сякаш с нож.
И всичко това било е просто ей така,
за да може да ми се надсмее за пореден път света,
над мен гордо да погледне като победител в таз неравна борба,
но този път не позна!
Докато дори капчица сила в сърцето си тая,
докато мога все още за миг да сътворя мечта,
докато повдига ми се от въздуха гръдта,
няма да се дам, НЕ! НЯМА ДА СПРА!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Милен Младенов Всички права запазени
