ВелинаКараиванова (Велина Караиванова)
52 206
20.07.2020 г., 16:28 ч.

Сърцето на поезията в мен 

  Поезия
686 0 4

В умерена дума го взе и го погали.

В умерена болка превзе и го похвали.

Умерено с тяжест премери го

колко тежи,

сърцето подъхнало ти отговори –

колкото сто лъжи.

С прецизния скалпел пое го в ръка –

тупти то самотно, доверно, в тъга.

Доверие сляпо го държи да тупти

извън себе си предало се на острието безжалостно

и с блясък в очите на безславната ярост

предавам и себе си за миг безпощадност.

 

В сърцето си се старая да достигна утопията –

но далечно-близка мизантропия,

вкопчена в затвора на единоръки рими,

роптае възгласно собствени прими –

ръкопляскания в главата неозаглавено звучат,

поклон и разпад, за секунди –

като жадно смръкнат кокаин,

като наркотик точно във вената на утоленото тщестлавие. 

 

Притихнала чакам и гледам като с очи на тигър

между остри и гъсти жълти треволяци,

с окраска, спретнала се в унисон с околяващото,

хряс! ударила съм и две бойни черти,

дебна и чакам да скоча в най-яркия глас на мълчанието в нас –

като в звук от ръкопляскане с една ръка да се потопя.

Дебна и чакам страшилището в нас да ми се яви

и да ме погледне право в тез очи

и да ме срещне между мълчанията на тихия разглас

на мудните окончания –

нерв до нерв опряли –

аз ли съм,

това съм аз, опустяла без мен, без себе си, завъртяла се на спин,

спинално в съвършен минутен остатък от живота ми...

А сърцето ми тупти под острието.

© Велина Караиванова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??