Сърцето на поезията в мен
В умерена дума го взе и го погали.
В умерена болка превзе и го похвали.
Умерено с тяжест премери го
колко тежи,
сърцето подъхнало ти отговори –
колкото сто лъжи.
С прецизния скалпел пое го в ръка –
тупти то самотно, доверно, в тъга.
Доверие сляпо го държи да тупти
извън себе си предало се на острието безжалостно
и с блясък в очите на безславната ярост
предавам и себе си за миг безпощадност.
В сърцето си се старая да достигна утопията –
но далечно-близка мизантропия,
вкопчена в затвора на единоръки рими,
роптае възгласно собствени прими –
ръкопляскания в главата неозаглавено звучат,
поклон и разпад, за секунди –
като жадно смръкнат кокаин,
като наркотик точно във вената на утоленото тщестлавие.
Притихнала чакам и гледам като с очи на тигър
между остри и гъсти жълти треволяци,
с окраска, спретнала се в унисон с околяващото,
хряс! ударила съм и две бойни черти,
дебна и чакам да скоча в най-яркия глас на мълчанието в нас –
като в звук от ръкопляскане с една ръка да се потопя.
Дебна и чакам страшилището в нас да ми се яви
и да ме погледне право в тез очи
и да ме срещне между мълчанията на тихия разглас
на мудните окончания –
нерв до нерв опряли –
аз ли съм,
това съм аз, опустяла без мен, без себе си, завъртяла се на спин,
спинално в съвършен минутен остатък от живота ми...
А сърцето ми тупти под острието.
© Велина Караиванова All rights reserved.
