Там, пред вратата
Моята бащина къща,
малка и бяла,
цяла в асми и чемшири
с градина и люлка.
Стоя пред вратата,
мирише на вкусно.
Баба е точила баница,
с онази точилка,
която криех
все зад вратата на пруста,
от мама.
А мама, милата,
навела се, пере във легена,
моите дрехи,
цели в лекета,
вчера паднах в канала,
бях удавена в тиня.
Едва не изкарах на тати акъла.
А той, милият,
горе на стълбата,
реже асмата,
присвива се, кръстът го стяга.
Мирише на вкусно.
Искам да вляза,
стоя пред вратата,
онази, която води нататък,
отвъд чертата…
Към бялата бащина къща.
А нея…
отдавна вече я няма,
няма чемшири,
няма асми, няма градина.
Пък и баба,
вече четвърт век си почива,
а после …
и тати тихо угасна,
мама пък,
него не можа да прежали.
А аз стоя пред вратата,
отсам чертата.
И не мога да вляза.
Какво пък… ще чакам,
все някога трябва от тук да изляза.
Заплаках…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Магдалена Костадинова Всички права запазени
