Там, пред вратата
Моята бащина къща,
малка и бяла,
цяла в асми и чемшири
с градина и люлка.
Стоя пред вратата,
мирише на вкусно.
Баба е точила баница,
с онази точилка,
която криех
все зад вратата на пруста,
от мама.
А мама, милата,
навела се, пере във легена,
моите дрехи,
цели в лекета,
вчера паднах в канала,
бях удавена в тиня.
Едва не изкарах на тати акъла.
А той, милият,
горе на стълбата,
реже асмата,
присвива се, кръстът го стяга.
Мирише на вкусно.
Искам да вляза,
стоя пред вратата,
онази, която води нататък,
отвъд чертата…
Към бялата бащина къща.
А нея…
отдавна вече я няма,
няма чемшири,
няма асми, няма градина.
Пък и баба,
вече четвърт век си почива,
а после …
и тати тихо угасна,
мама пък,
него не можа да прежали.
А аз стоя пред вратата,
отсам чертата.
И не мога да вляза.
Какво пък… ще чакам,
все някога трябва от тук да изляза.
Заплаках…
© Магдалена Костадинова All rights reserved.
