Танго
Нозете последните стъпки отмериха,
цигулката жално проплака от страст.
По пълнолуние очите се любеха,
танцувайки тангото във нежен анфас.
На сбогуване луната е тънка и остра,
като нож забита дълбоко в сърцето.
В цвят на старо злато... тъмна охра,
прокапва в душата и достига сърцето.
Пробождаща е луната на раздяла,
изгаря в очите, не трепкат звездите.
И от болка, и от тъга загорчала,
разкъсващо стене във струните...
В своя вик и крясък се изгубих,
сто слънца залязoха в очите ми,
в болката си себе си проклех,
този танц да забравят и нозете ми.
Плачейки... си забраних обичане.
Празна утрото посрещнах, с болката.
Исках да е светлина, а любовта ми
своя ден-мечта, сама погреба...
Тъничка, луната някъде се скри,
вече никога не може да ме нарани.
Тангото е танц за влюбени души,
моята не може вече да тaнцува...
24.12.2006г.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
