Те никнат в мене...
Ридая вътре в себе си, усещам, че
заглъхвам в непосредствено съмнение,
но впивам нокти в костите и вените
на старото си пълно недоверие.
Събарям го. А как тежи то. Тонове!
Не искам да намира в мен причастие.
В ума ми никнат спомени, амброзии,
небето ме засипва със нещастия.
Да дишам нямам воля... Но на розите
бодлите им сънувам непоникнали!
Нощта ме буди лесно - и с докосване;
и лудо я обичам... като в приказка.
Те никнат в мене. С болка и безпомощност.
Почти ще ме превърнат в стара птица.
Загубила съм смисъл да се помня, но
все още ще обичам. Ненаситно.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Уморена Всички права запазени