Ридая вътре в себе си, усещам, че
заглъхвам в непосредствено съмнение,
но впивам нокти в костите и вените 
на старото си пълно недоверие.
Събарям го. А как тежи то. Тонове!
Не искам да намира в мен причастие.
В ума ми никнат спомени, амброзии,
небето ме засипва със нещастия.
Да дишам нямам воля... Но на розите 
бодлите им сънувам непоникнали!
Нощта ме буди лесно - и с докосване;
и лудо я обичам... като в приказка.
Те никнат в мене. С болка и безпомощност.
Почти ще ме превърнат в стара птица.
Загубила съм смисъл да се помня, но 

все още ще обичам. Ненаситно.