Ти дойде.

Придаде смисъл на живота ми.

Дари ме с неописуемо огромно щастие.

Зашемети ме с твоя красив ум, близък до моя.

Накара ме да се чувствам значима, нужна, жива.

Накара ме да се чувствам спокойна и спасена.

Твоето присъствие ме спасяваше. Твоите очи ме успокояваха.

Но един ден, просто ей така, реши да ми отнемеш всичко това.

Ти отне смисълът. Подари ми безсмислие.

Ти отне щастието. Остави само нещастие.

Показа същността си. Останах отново сама със себе си.

Ти ме съсипа. Ти ме уби. Ти направи Смъртта по-красива от това, в което ме превърна.

Присъствието ти стана непоносимо. Погледът ти причинява болка.

Но времето лекува- ДА.

Простих ли ти? – ДА.

Дали ще забравя? – Едва ли.

Но дори загубих и това, което остави след себе си.

Останаха само спомените- и добрите, и лошите.

Добрите спомени са красива лъжа, а лошите- самата грозна истина.