Ти дойде...
Ти стоиш на прага пак,
същият си непроменен,
но липсва в теб онзи детски свян
и нежната усмивка на миловидното лице.
От теб струи някаква студенина,
сякаш цяла ме обгръща
и ме превръща в ледена мъгла.
Ти стоиш, мълчиш и гледаш ме
тъй сурово, тъй безчувствено, както никога досега.
Защо си се превърнал в бучка лед,
защо не ми кажеш поне едно "здравей".
Обръщаш се и тръгваш,
но накъде - аз не зная.
Върви си и никога не се връщай,
ти всичко ми отне, отне любовта
и покоя на моето мъничко сърце!
© Мирослава Иванова Всички права запазени