Ти помниш ли...
Ти помниш ли, в безлуние луна открих,
звезди откъснах от беззвездното небе.
И никога душата си на две не разделих,
а цялата на теб със любовта си я обрекох.
Ти помниш ли онази тънка, тъжната луна,
как с пръсти късаше душата от плътта ми,
пищеше в мен забързана накъсаната тишина
във вик превърнала плътта и любовта ми.
Не я запомняй, горчилката я забрави!
Посоките отминали не запомня вятърът.
Не се побира в шепа нито в дъх викът ми.
Отминалите чувства не болят...
Сега река съм, по-тиха и по-добра,
понякога пак криволича в своите посоки,
но истината е, че във пътя към любовта
пречиствам мислите и същността си...
звезди откъснах от беззвездното небе.
И никога душата си на две не разделих,
а цялата на теб със любовта си я обрекох.
Ти помниш ли онази тънка, тъжната луна,
как с пръсти късаше душата от плътта ми,
пищеше в мен забързана накъсаната тишина
във вик превърнала плътта и любовта ми.
Не я запомняй, горчилката я забрави!
Посоките отминали не запомня вятърът.
Не се побира в шепа нито в дъх викът ми.
Отминалите чувства не болят...
Сега река съм, по-тиха и по-добра,
понякога пак криволича в своите посоки,
но истината е, че във пътя към любовта
пречиствам мислите и същността си...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
