Тик так, тик так,
какво пък е това,
тик так, тик так,
чува се точно като стрелка.
Часовник?
Не, това е таймер,
за звука в главата ми той е виновник,
а аз се страхувах от алцхаймер...
Само аз го чувам,
което е смущаващо,
но пък трезво го тълкувам,
което е успокояващо.
Бомбата ми е това
и скоро ще избухне,
и се страхувам да не е онова,
от което всичко ще рухне.
Съставните части са ясни,
много ярост, малко тъга,
последствията са опасни,
защото след взривове няма дъга.
Тик так, тик так,
зачестява звукът.
Тик так, тик так,
свива се и юмрукът.
Започвам да се потя,
вече трудно преглъщам,
само да не закрещя,
не искам в цирк да го превръщам.
... Бум!
И цялата истина захвърча,
думите са като куршум,
а аз явно вече не мога да мълча.
Всичко събрано, излезе,
всичко, което исках да спра.
Усмивката на всички залезе,
а моята душа сякаш се изпра.
Май само аз съм щастлива обаче,
един безмълвно стои,
друг плаче,
трети пък чак се бои...
А аз, аз съм спокойна,
няма го вече досадния шум,
главата ми досега беше двойна,
а сега се смея на ум.
Кратко е, за съжаление,
в отломки трябва да живея сега,
дали да търся помирение,
или да се преместя в палатка на брега?
Не, няма да се извинявам,
никого не обидих,
аз и не съжалявам,
само шока не предвидих.
Не знаеха, че съм способна,
дойде им изневиделица,
моята истина подробна,
ги удари като виелица.
Явно уста има и килимчето даже,
кои да предположи?
И всичко може да си каже,
само някой да го “предразположи”.
И така завърши приказката ни,
а поуката е само една,
търпението има дни отброени,
така че недей да бориш с идващата вълна.
...
Всичко си кажи,
добро или не,
защото дори да боли,
чист и спокоен ще бъдеш поне!
© Ева Илиева Всички права запазени