Той може да лети... вече
Той може да лети...
Тя може да блести...
вече.
Тя...
Следзалезно
на нощния манеж
изгрява.
Алена.
Порязва улиците.
И търси... губи
тишината си.
От там
познават се и двамата.
И много други.
Там останаха.
Вградени като клетва.
(децата на децата ни)
И той е тих.
Пред зимата,
в която липсва.
С остатъка от себе си,
вятърът
във шепи го
приспива.
Азазел, по сенките
пирува.
И беше им. Предречен.
А аз ги търся.
(в себе си)
И двамата. И другите.
И тази грапавост,
полепнала
по думите
от трезвеност,
разбърквам във кафето си
след шест(и).
А ти къде си?! В цялото...
А аз коя съм?!
А той защо не е...
а беше?!
Студът по пръстите
е бяла пръст
в очите на Светеца.
Той може да лети... вече.
Не помня... И защо?!
Дори не го познавам.
Едно обесено небе.
Едно дете.
Един приятел.
Но аз не искам
така да им
приличат
на кръстовете имената.
Не искам и да я познавам...
Смъртта пристегнала студа
с на кака шала.
И баща ми.
И баща му.
И себе си понякога.
Той може да лети... вече.
И зная -
крилете му са чисто,
чисто... "наши".
Той може вече да е...
А ние...
Пречернели.
Предозирани. Презрени.
И скъсани отвътре.
Мълчим.
С очи, които плачат восък.
С лица, които помнят.
Само помнят.
Тя може да блести... вече.
Тя може да е... Той също.
Всеки.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Киара Всички права запазени
