Той може да лети... вече
Той може да лети...
Тя може да блести...
вече.
Тя...
Следзалезно
на нощния манеж
изгрява.
Алена.
Порязва улиците.
И търси... губи
тишината си.
От там
познават се и двамата.
И много други.
Там останаха.
Вградени като клетва.
(децата на децата ни)
И той е тих.
Пред зимата,
в която липсва.
С остатъка от себе си,
вятърът
във шепи го
приспива.
Азазел, по сенките
пирува.
И беше им. Предречен.
А аз ги търся.
(в себе си)
И двамата. И другите.
И тази грапавост,
полепнала
по думите
от трезвеност,
разбърквам във кафето си
след шест(и).
А ти къде си?! В цялото...
А аз коя съм?!
А той защо не е...
а беше?!
Студът по пръстите
е бяла пръст
в очите на Светеца.
Той може да лети... вече.
Не помня... И защо?!
Дори не го познавам.
Едно обесено небе.
Едно дете.
Един приятел.
Но аз не искам
така да им
приличат
на кръстовете имената.
Не искам и да я познавам...
Смъртта пристегнала студа
с на кака шала.
И баща ми.
И баща му.
И себе си понякога.
Той може да лети... вече.
И зная -
крилете му са чисто,
чисто... "наши".
Той може вече да е...
А ние...
Пречернели.
Предозирани. Презрени.
И скъсани отвътре.
Мълчим.
С очи, които плачат восък.
С лица, които помнят.
Само помнят.
Тя може да блести... вече.
Тя може да е... Той също.
Всеки.
© Киара All rights reserved.
